Вдъхновението и липсата му
Родих се много креативно същество. Най-много от всичко
обичах да рисувам. Рисувах постоянно. Оцветявах книжки, драсках с пастели,
моливи, фулмастри ….
Порастнах малко и тръгнах на уроци по рисуване. Ходих на
едно място, не ми хареса. Ходих на друго… пак не беше моето.
Порастнах още малко и просто спрях… без причина..
Минаха години, станах тийнейджър. Почнах да се интересувам
от момичешки работи, като грим например. Открих едно място наречено youtube. Там
имаше няколко момичета които си правеха видео клипове до като се гримираха. Снимаха
се говорейки за различни гримове. Почнах да ги гледам редовно, влизах всеки
ден. Всяко ново клипче. Направих си профил и се „абонирах ”.с времето започнах
да гледам все повече и повече момичета в youtube. Те ставаха все по-добри и по-добри. Разбира се пробвах
се да копирам всеки грим, който ми харесаше. Когато ми беше скучно просто седях
вкъщи и се гримирах с малкото гримове на майка ми и четките ми за рисуване. Превърна
се в най-голямата ми страст! С времето ставах все по-добра и по-добра. Реших,
че това МОЕТО нещо. Записах се на курс за грим. Беше много приятно да бъда с
хора споделящи моята страст.
По същото време имах
първите си психически проблеми. Бях ужасно срамежливо и притеснително дете.
Свръх чувствителна. До тогава обаче го приемах по детски. Вече бях на 18 и нещата
започнаха да стават по сериозни, без причина. Никога не съм имала проблеми
вкъщи. Родителите ми са най-прекрасните на света!
Беше ми трудно, не се чувствах добре, но ходенето на
курсовете ме държеше. Не знам дали научих много всъщност. Самата практика ми
беше много полезна, и хората които срещнах.
Завърших училище, вече не бях малко притеснително момиченце.
Поне външно. По стечение на обстоятелствата започнах работа за голяма козметична компания. Това беше
първата ми работа и бях на седмото небе. Работех в аптека и предлагах
продуктите на марката. Беше забавно, колегите ми бяха много готини хора. Не и
шефовете. Крехката ми, супер чувствителна душа не издържа на психическия натиск
за продажби и таргети и само след 6м напуснах.
Психически се чувствах по-добре. Едвам бях завършила, нищо
не ме притискаше, можех да си поседя вкъщи за известно време.
От сутрин до вечер гледах клипчета в youtube и продължавах да се гримирам по
цял ден. Реших да започна блог. Не можех да застана пред камера … но можех пред
клавиатура. Имаше едва няколко български
блога. Беше супер забавно. Споделяхме си за козметика, мода, просто неща които
харесваме….
След 3-4 месеца усещах че трябва да направя нещо, не
издържах вече да си седя вкъщи. Точно тогава започнах нова работа, много
вълнуваща, много козметика, много хора обичащи козметика. Всичко беше наред. Блогът остана малко по-на заден план. Бях ужасно
заета. Работех като луда.
Мина време.
Обожавах работата си, въпреки че ме изтощаваше. Пишех по-малко в блога.
Мина се година, две …
Работех, работех, работех.. не пишех блог….гримът ми беше
вече професия, по цял ден гримирах. Не исках и през малкото свободно време
което имам да се гримриам…. Не рисувах, не гримирах, не пишех в блога….
Минаха година, две..
Работя друго нещо. Добра съм в работата си. Старая се много.
Старанието ми се отплаща.
Вдъхновението, креативното същество което бях,… няма и следа
от тях …загубиха се някъде по пътя от детето до 25 годишната жена…
Още гледам youtube.
Това е единственото ми хоби. Чета блогове. Предимно чуждестранни.
Българските са еднакви..почти всички.
И не си мислете, че съм в депресия и за това пиша ..това. Не
съм. Работата ми е страхотна. Приятелят ми е страхотен. Заедно се учим на „живота”
и това да бъдем „порастнали” .
Просто търся
вдъхновението си обратно. Опитвам се да разбера, къде по пътя остана. И най-вече,
как да си го върна обратно?
